Търсете в книжарниците

  • Стихосбирката - кутия съдържа 40 поетични картички с образите на 40 кукли – сътворени от Жени Костадинова.
    Чрез словото и багрите, с ръцете и сърцето си поетесата търси различните лица на Жената...
  • ...Чудотворката... Очакващата... Тихата...
    Властната... Красивата... Молещата се...
    Ангелогласната...
  • Коя си Ти?
    Прочети и предай нататък!
    Всеки „стих в кутията” носи тайнствен отпечатък...
  • Тази книга е издадена със съдействието на фондация „Искам бебе”.
    Приходите от продажбата й ще бъдат дарени на семейство за зачеване инвитро.
ПАРТНЬОРИ
 

Интервю с ушния хирург проф. Едрев

 

Проф. Георги Едрев – хирургът, който пише поезия и е от поколението лекари, които вече ги няма...

Проф. Едрев е сред светилата в ушната ни хирургия. Специализирал е в Русия и в Америка. От много години работи в Транспортна болница, а от 1999 г. е неин директор. Освен като добър лекар и мениджър, проф. Едрев нашумя и като талантлив поет – миналата година излезе стихосбирката му „На чисто”. Оказа се, че докторът цял живот е обичал поезията и е искал да следва литература, но съдбата му разиграла картите по друг начин. Прям и усмихнат, типичен представител на зодия „Овен”, проф. Едрев разкрива душата си в това интервю. За мен беше истинска чест и удоволствие да разговарям с този доказан професионалист и Голям човек – проф. Едрев.)

(Интервюто е правено през 2008 г. преди проф. Едрев да се пенсионира.)

- Колко години оперирате и на какво ви научи професията?

- Тази година стават 40. За толкова години операции свикнах да бъда търпелив и взискателен - към себе си и към другите. Това е основната „слабост” в хирургията - да си взискателен. Трябва всичко да направиш от „а” до „я” – ако пропуснеш даже ер малък, операцията те наказва. Пациентът няма да е както трябва и това ще тежи на твоята съвест.

- Ние гледаме на лекарите като на богове, когато нещата опрат до тях...

- О, нищо божествено няма.

- И все пак, хората смятат, че лекарите нямат право на грешка. Всички други можем да сгрешим, но вие ако сгрешите, сякаш е непростимо...

- Всеки има право на грешка - лекарят също. Той може да сгреши от незнание или от недостатъчно опит, което е лошо. Може да сгреши и от амбиция да се докаже, че е по-велик, отколкото е, което също е лошо. Но може да сгреши и от преумора - ако днес си правил две операции и трябва да влезеш в трета. На мен ми се е случвало това. Лошото е, че от грешките на лекарите страдат пациентите – една грешка може да касе живота на човека или увреждане функцията на определен орган. Ако бъдем обаче непримирими към лекарите, че те нямат право да грешат, тогава няма да имаме добри лекари. Лекарят трябва да е освободен от страх - да е добре подготвен и да приложи знанията си със спокойствие.

- Лекарите проявяват ли симпатия към пациентите? Има ли значение кой е под ножа?

- Както един учител си има любими ученици, така и лекарят има пациенти, които са му по-симпатични и други, които по не са. Но то е отношение като цяло към личността. Когато аз оперирам, не мисля пациентът кой е, а се съсредоточавам изцяло върху органа, който оперирам. Това дали пациентът ми мирише лошо, че не се е къпал или ми мирише на хубаво, защото е млад и хубав, не ме интересува. Мога да проявя симпатия след операцията, при следващите ни срещи. Имах приятел, гинеколог, който се шегувал, когато някоя пациентка му кажела: „Докторе, не ме ли помните?” А той й казвал, ами вдигни полата, да се сетя. (Смее се.) Всеки хирург се съсредоточава върху това, което трябва да свърши, а не на това, на кого го върши.

- Как оперирате, когато сте болен?

- На лекарите се случва това, което на всеки друг: да не е в кондиция, да е болен, да има лични проблеми... Но това не може да бъде извинение да не влезеш в операция и да не си свършиш работата. Когато съм болен, не оперирам, защото мога да заразя друг човек. Но когато имам лични проблеми, предпочитам да оперирам – това ме отласква от проблема. Поне два-три часа да не мисля. Като изляза, пак може да се върна към проблема, но поне в тези часове съм се откъснал и съм имал спокойствие.

- Защо станахте лекар, проф. Едрев?

- Баща ми е виновен. Той почти ме принуди да избера тази професия. Роден съм през 1944 г. в Силистра. Като завърших средно образование, трябваше да отида в казармата за две години. Но тогава излезе министерско постановление, че ако следваш медицина, математика или инженерство, отиваш войник за 6 месеца, след като завършиш. Баща ми тогава беше тежко болен \той почина по време на моето следване\ и ми каза: „Това ти е шанса. Избери нещо и следвай, да мога да те издържам поне 2-3 години.” Аз не харесвах нито една от всичките специалности, но тъй като с математиката бях скаран, избрах медицината. Не я обичах, но покрай нея станах известен.

- И до днес ли не я обичате?

- А, после се увлякох много. С голямо желание и без да жаля труд и време работех върху себе си. Медицината така ме увлече, че не мога да си представя, че бих работил дурго.

- А какво искахте да учите?

- Литература или право. Но ако сега трябва да избирам, бих избрал медицина. Не защото се реализирах в тази професия, а защото получих истинско удовлетворение.

- Защо избрахте тази специалност – уши, нос и гърло?

- Това стана случайно. Като завърших следването и се върнах в Силистра, имаше място за такъв лекар и почнах. После отидох на специализация в ИСУЛV Там попаднах на добри учители – двама от тях са живи, проф. Георгиев и проф. Богданов, а проф. Маламов почина. Но той ми беше не само като учител, но и като баща. Учеше ме и на медицина, и на взаимоотношения - между колеги, с пациенти. Благодарение на тези мои учители, получих едно добро клинично мислене: да се стремя да се справям с болестта, да съм наясно с диагнозата. Дали ще оперирам аз или друг, не е толкова вжно. Най-важното е да съм наясно с болестта и с разпространението й.

- Казват, че ухото е един от най-сложните органи.

- Най-сложният.

- По-сложен и от окото?

- Да, по-сложен от окото, но по-важно е окото. Бих предпочел да не чувам, но не бих искал да не виждам. Окото е по-важно като функция, а ухото – по-сложно като функция. Защото в ухото се намират два органа – на слуха и на равновесието. Господ си е направил още една „шега” – сложил е там и лицевият нерв. Ако пипаш некадърно в тази кост, можеш да парализираш лицето на човека за цял живот.

- Какъв процент от хората се раждат без слух?

- Малък. Причините са генетични или вродени. Ухото се формира в първите 3-4 месеца от бременността и ако тогава жената боледува от рубеола или грип, може детето да се роди глухо. Медицината обаче напредна и вече има решение и на този проблем. Слуховите апарати добиха голямо технологично развитие: сега са малки, не така неприятни за ухото, могат да се вграждат в самата кост – т.нер. „кохлеарни имплантанти”, каквито и у нас се правят при глухонеми деца.

- Едно популярно заболяване е „шум в ушите”. На какво се дължи и как се лекува?

- Трудно е за лечение, защото то се генерира във вътрешното ухо и не позволява по оперативен път да се премахне. Прилагат се лечебни схеми, една от най-успешните е инжектиране в ушния канал на лидокаин – лекарство за местна упойка. А причините за шума в ухото са различни: токсични за вътрешното ухо лекарства \гентамициин, високи дози хинин, антибиотици\, виусни инфекции като заушка, звукови травми – от пиратка или ако си работил в цех с много шум.

- А как се лекува спукано тъпанче?

- Ако е прясно спукано и дупката е малка, тя зараства сама. Стига да не се слагат капки в ухото. Тъпанчето се спуква най-често при шамар - когато двама се скарат. Обикновено мъжът замахва с дясната ръка, удря жената по лявата буза и тъпанчето се спуква, но не от удара, а от въздушният стълб. Може да стане и с пиратка.

- Проф. Едрев как успявате да ръководите болница и да оперирате?

- Аз си обичам работата. Гледам да бъда толерантен, стремя се да се запазя такъв, какъвто съм. Изслушвам вески и ако мога, помагам. Сигурно откакто съм директор, и нещо съм деформирал в себе си, но не е лесно да си от „другата страна”. Все пак бих предпочел да съм лош мениджър, но добър лекар. Благодарение на екипа си, мисля, че се справям.

- Мнозина мислят, че Транспортна болница не същестува, а други се питат ако съществува, може ли да се ходи там на консултация?

- Транспортна болница един ден ще бъде закрита в този и вид, защото в ЕС няма такива, но в някакъв вариант ще се зпази. Засега тя работи като всички други – с договор към касата. Но това е малка болница, нямаме поликлиника и за пъвични прегледи пациентите, които не са ни контингент, трябва да си плащат. Ако бъдат лекувани при нас, по пътя на касата това става безплатно.

- Как се чувства един признат лекар като вас, когато сгреши?

- О, страшно е. Мисля го с дни, тежко го преживявам, дъвча го в себе си - споделям само с най-близките си. Опитвам се да извлека поука. Големи грешки за щастие не съм правил.

- Страхува ли се лекарят, когато е болен, за собственото си здраве?

- Аз преживях сърдечен инцидент. Не мога да кажа, че ме беше страх, просто бях примирен: каквото има да се случи, ще се случи. Не се страхувах дали ще оживея или не. Мислех за последствията: дали ще мога пак да оперирам или ще бъда инвалид. Но лекарите също се страхуват за здравето си – и ние сме хора като другите. Много лекари съм оперирал: те са по-досадни от другите пациенти, защото знаят повече и почват да досаждат с въпроси. Имат повече знания и повече съмнения.

- Как се справяте с болката – особено душевната?

- Болката е дадена на човека да го коригира. Понякога е тежест, друг път му помага. Учител е. Едни я преодоляват, други – не. Аз оставам сам в тъгата и в болката. Силата, която я преодолява – пак съм аз. Не обичам да споделям болката си... Освен, ако почне много да ми личи. Но обикновено стигам до определено решение. Дали ще пиша стихотворение или ще правя нещо друго... Не можеш да си лекар, ако не можеш да взимаш решения с надеждата че, ще са правилните.

- Вас ви обича целия персонал. Как се постига това?

- Не знам дали ме обичат, но се радвам на добро отношение към себе си. Гледам да бъда толерантен. Управлявам болницата от 10 години и за това време вероятно съм деформирал нещо в отношението си към хората. Но се стремя да се запазя такъв, какъвто съм: гледам да изслушам вески, ако мога да помогна... Човешкото е водещо в отношенията между хората.

- Вярвате ли в Бог, проф. Едрев?

- Сложен въпрос. Много пъти съм мислил над него. Животът ми мина в духа на материалистичната философия и не мога да пречупя много неща в себе си. Не мисля за Бог като конструкция, а като за енергия, която все някъде трябва да съществува. Не мога да го реша този въпрос. Сега във втората си стихосбирка („Точен спусък”, изд. Факел) също дискутирам тази тема, защото ме вълнува. В себе си още водя битка и нямам краен отговор. Продължават диалозите ми с бога и с дявола. Питам се какво е ада и къде, с открит ли лист до там стига ли се? Понякога си мисля, че адът беше социализма – а ние, верните му дяволи, останахме сами без него. Всички се кълняхме в този строй, а той взе, че изчезна. Аз не го приемах, но бях негов продукт. Възпитан от него.

- Успя ли този сторй да ви изкриви?

- Уви, да. Всеки от моето поколение е изкривен. Независимо дали го признава. И като идея не го възприемам: не мога да се съглася, че всички сме равни. Не сме. Всеки е индивидуалност. Вижте Природата – в нея няма равни. И в живота е така.

- Кои са основните ви духовни принципи, които са ви съхранили като човек?

- Първо: да не лъжа и да не ме лъжат. Лъжата унищожава човешкото в теб. Социализмът го намразих, заради голямата лъжа, която съществуваше в него. Второ – винаги съм вярвал, че ако се спазват законите, животът е по-лесен. Трето – вярвам в любовта. Не може да се живее без обич и човещина между хората.

- Вие имате млада и чаровна жена. Тя ли е музата, която ви накара да пропишете поезия?

- Изглежда бях наслоил много чувства, образи, емоции, които избуяха и се изляха под формата на стихове. Диди може би отпуши този процес. Като дете пишех стихове, после спрях. Но винаги в главата ми са се въртяли разни куплети. Ако някой ми беше казал преди две години, че ще издам стихосбирка, нямаше да му повярвам!

- Издаването на книгата „На чисто” какво ви донесе?

- Бях щастлив. Ако човек на моята възраст може да бъде щастлив, е аз бях. Не заради това, че някой ще я прочете, а за това, че успях да изкарам от себе си нещо, което ме тормозеше. Поезията е като едно духче, което витае в теб и не ти дава мира, докато не го изкараш на бял свят. Сега подготвям още една книжка. Тя ще съдържа 65 стихотворения и ще е за 65-я ми рожден ден.

- В „На чисто” спорите доста с дявола и с бога, търсите рая и ада... До къде стигнахте с тези „призраци” – има ли рай?

- Може и да има, може и да няма... Не знам. Искам само да го има по-дълго животът ми. И нищо повече не ме вълнува. Само да съм по-дълго жив, че да помагам на сина ми, който е на 8 години. Баща ми почина, когато бях на 22 г. и много ми липсваше –нямаше кого да попитам за определени неща. Затова си викам: „Дано поживея по-дълго, че да му помагам духовно...”