Търсете в книжарниците

  • Стихосбирката - кутия съдържа 40 поетични картички с образите на 40 кукли – сътворени от Жени Костадинова.
    Чрез словото и багрите, с ръцете и сърцето си поетесата търси различните лица на Жената...
  • ...Чудотворката... Очакващата... Тихата...
    Властната... Красивата... Молещата се...
    Ангелогласната...
  • Коя си Ти?
    Прочети и предай нататък!
    Всеки „стих в кутията” носи тайнствен отпечатък...
  • Тази книга е издадена със съдействието на фондация „Искам бебе”.
    Приходите от продажбата й ще бъдат дарени на семейство за зачеване инвитро.
ПАРТНЬОРИ
 

Жълто, зелено, оранжево

 

Те влизаха в душата ми тихо, неусетно, незабележимо. Влизаха, както влиза въздухът в дробовете. Тези невидими атомчета доброта изпълваха душата ми с копнеж и я караха да се радва на живота, да се усмихва на всичко, родено от любов и красота.

Атомчета доброта...

До малкото селце Парил в Южен Пирин на границата ни с Гърция, прегърнато от нежната планина Славянка се стига само, ако някой те е поканил или си объркал маршрута. Вероятността да си поканен е малка, защото в Парил живеят 7 души. С двама от тях – бай Боре и леля Иванка случих да се запозная по време на служебно пътуване. През лятото на 2004 г. група журналисти бяхме поканени от община Илинден да разгледаме селския туризъм в региона. От всичките 5-6 села, които посетихме, Парил ми остана в сърцето. Защото ме спря, погали и разказа приказка.

Бай Боре и леля Иванка бяха сърдечни хора. Още непрекрачили прага на къщата им – аз и две колежки щяхме да нощуваме у тях, ни заканиха свойски: „Влезте в градинката и си откъснете ягодки. Вземете кофичката, напълнете я догоре.” И докато „гостенките” завършахме из ягодовата плантация – подредена, с алейки за напояване, изобилстваща от плод с позабравен от нас, градските хора вкус, бай Боре се шмугна в двора да не ни смущава. По едно време чувам от другия край на къщата: ”Как си, Марианке? Нахрани ли се? Ела, сега да те измием...” Петнистата Марианка бе едно от „дечицата” на тези мили хора. Бай Боре изми и издои кравичката с бащина любов, а на сутринта ни поднесе „балканско капучино” - мляко с мед, гъсто и вкусно, с три пръста каймак.

По-късно, когато седнахме на трапезата за вечеря, домакинът ни заразказва историята си. Преди 12 години живеели с жена му в Хасково. Той работил в завод, тя – във фабрика. Но нещеш ли жена му се разболяла тежко и лекарите й препоръчали да изкара последните си дни на място с чист въздух. Още на другия ден двамата напуснали работа, взели малко багажец и дошли в Парил – родното село на бай Боре. След три месеца, когато болната отишла на преглед, лекарите онемели: дробовете й били напълно чисти, нямало и помен от онова петно. Какво е това чудо, не проумявали? Ами, нарича се чист въздух, рекъл им бай Боре и ги поканил на гости в Парил.

Установили се в старата къща. Запретнали ръкави и я превърнали от грозно пате в красив лебед. Спретнали и зеленчукова градина, която изобилства от зарзават през лятото и от нея на трапезата всеки ден кацва най-вкусната салата.

Събуждам се преди 7 сутринта очудващо наспала се. Навън – синигери и славеи се надпяват, жужат пчели, мухи, бръмбари. Целият Божи хор се е събрал и прославя с труда си великия Създател, а аз сладостно потъвам в звуците на този чуден концерт. Не ми се става от леглото – чаршафите, бели и пръхкави, миришат на обикновена чистота, на въздух и мащерка. От долния етаж на къщата се носи аромат на току-що сварено мляко. Протягам ръце и поглеждам през прозореца – пред мен зажълтява хълмът на красивата Славянка, окъпан от слънце, обсипан с билки, ухаещ на тор, мокро и свежо.

След като пихме мляко и похапнахме мекички, стана време да тръгваме. Не ми се тръгваше. И как, Господи, човек може доброволно да напусне този рай!? Казах си, обещах и на глас: „Догодина, бай Боре, ще дойда тук непременно. Не може този рай да съществува така девствен, толкова далечен и непознат. Ще посветим и други хора в него.”

Уви, не се върнах в Парил.

Но малките атомчета бяха пуснали коренчета в душата ми. От тях бяха избуяли големи, красиви жълти цветя. Като тези, които растат по Славянка, ширнала се пред къщата на бай Боре и леля Иванка. Като светлите души на тези чисти и щедри божии хора, заживели на края на света и намерили щастието там, в едно обикновено царуване с божиите творения – птици, животни, растения...

Пътят на репортера ме срещна с още едни такива чудни хора – Васко и Надя от Етрополе. Тяхната приказка прилича на току-що разказаната, само дето не неволята бе отвела тези хора в планината, а мечтата да живеят сред Природата. Васко, корав българин с романтична душа, се беше пенсионирал млад, на 45 години като командир на парашутна рота. Направил фирма за транспортни услуги и 5-6 години пренасял стока между България и Гърция. Посъбрал пари, закрил фирмата, взел жена си и хайде в Балкана – настанили се в бащината му къща в Етрополска Рибарица, намираща се на 15 минути от красивия Етрополски манастир и от Водопада. За 6 месеца вдигнал срещу старата къща нова, с голяма тераса, от която се разкрива величествена вечно зелена гледка. А старата превърнал в „екокъща за гости”. Интелигентен и находчив, военният бе спечелил няколко проекта и по един от тях с жена му направили екопътека, по друг – заслон и билариум (градина с над 50 вида билки), по трети - къщички, пригодени за хора с увреждания.

Вечерта, докато отпивахме местно „уйски” (отлежала сливова) домакинът ни разказва какви ли не истории от своето военно минало, но на мен най-интересен ми беше неговият импулс да прави добро и обичта му към Природата. За Васко и Надето Зеленото царство бе продължение на семейството им – грижеха се за птиците, билките и дърветата така, както за любимата си внучка Надежда. Водеха своите гости по няколко маршрута като посещението на манастира и водопада бяха превърнали в ритуал на посрещането. „За една капка красота съм готов цял самолет с любов да раздам”, усмихваше се Васко, когато го подпитвах от къде намира сили и енергия да прави всичко това.

Малките атомчета неусетно прииждаха от неговата душа към моята, пускаха малки, но здрави коренчета, от които после поникваха вечно зелени, стройни дървета – като тези, които се виждат от терасата на Васко и Надето в Етрополска Рибарица. Какво ли е, Боже, да гледаш света през зеленото, да те събуждат всеки ден столетни борове и ели, да чуваш звука на водата съвсем близо до постелята си... И да се усмихваш, небързащ за никъде...

Оранжево. Това е цветът на един вече несъществуващ ресторант в сива София. Казваше се „Метеор” и не беше ресторант като другите, защото го въртеше една фея. Това извънземно същество бе направило малък оазис в големия град. Особено приятно там беше през лятото, когато отваряше и градината. Синеоката фея владееше тайните на йога и здравословното хранене и превръщаше в „асани” (медитативни пози) всичко, до което се докоснеше – от менюто до интериорните възглавнички. Всяко нещо, направено с любов, е свещенодействие и феята на оазиса знаеше тази тайна.

Скъпо беше в Метеор. Не по джоба на всеки. Попитах управителката защо, не лишава ли така по-незаможните да се докоснат до чудесата й? „Качеството струва пари, отвърна феята почти като научен наизуст бизнес закон, - за да поддържам това ниво, не мога да продавам салата за два лева. А иначе, отношението ми към хората, стремежа да създам уют и да събудя добродетели, това е безплатно. Доброто и Красотата нямат цена.”

Преди година нещо се случи в личния живот на Жени. Наложи й се да замине за чужбина. Тръгна с дамската си чанта за една арабска страна и уж за седмица, остана там цяла година. Отдаде ресторанта под наем, заживя сред мюсюлмани и опозна и тяхната религия. „Тези хора са удивително чисти и скромни”, широко отваряше сините си очи феята, докато ми разказваше за новата си житейска роля. Впрочем, феята бе завършила НАТФИЗ и се бе отказала от кариерата на актриса понеже бе съзряла огромно лицемерие в тази професия. „Има по-истински театър, казваше тя, - този, който ние правим. Всеки от нас е актьор в собствения си спектакъл. Но най-важното е да се научиш да обичаш, да цениш красотата и да правиш добро. Това аз се стремя да науча чрез моя сценарий и моята роля в този живот.”

Оранжевите атомчета влизаха в душата ми всеки път, когато се озовях в Метеор. Особено, когато феята ми поднасяше зелен чай в японски чаши или пък запарка от български билки в оранжеви чаши. Обожавам този цвят. Мисля, че той преобладава в душата ми. Дали феята го беше нарисувала или той си бе съществувал там винаги, от самото ми раждане...

Жълто, зелено, оранжево...

Всички боички, с които е изпъстрена душата ми, може би съм си ги взела някога... от някъде... от някого... Но съм забравила. С тези багри цял живот рисувам една картина и все не мога да я довърша – че то има ли довършване при това изобилие на цветове и нюанси, при този великолепен, прекрасен, многоцветен живот! Моят си е такъв - пъстър. Не че няма и черно в палитрата, но... рядко го употребявам. Предпочитам да ми е шарено. И една от стихосбирките си кръстих така – „17 цвята любов”...